1 Коринтяни
10:1-12Тук в този текст Апостол Павел предупреждава вярващите срещу един много опасен враг- духовната самоувереност. Преди този стих той припомня Израил в пустинята: хора, които са преживели Божието избавление, минали са през морето, били са под облака, яли са духовна храна и са пили духовно питие, но въпреки всичко мнозина от тях са паднали в идолопоклонство, блудство, ропот и изпитване на Бога.
Какво означава „Внимавай да не паднеш?“ Означава, че този който е убеден в собствената си устойчивост, да внимава и да не се надценява в собствените си очи. Павел казва на този, който е убеден в собствената си духовна устойчивост, че Защото именно това може да се превърне в начало на неговото падение.
Самоувереността, за която Павел предупреждава в 1 Коринтяни 10:12, има една особена характеристика и тя е, че човек рядко я разпознава като самоувереност.
Има няколко
убедителни фрази, които само по себе си са опасни за изричане. „Мен няма
грях, който може да ме събори“, „Аз познавам добре себе си и няма как да
извърша този грях.“ „Аз не съм такъв човек“.
И именно тук започва самият проблемът.
В 1 Коринтяни 10 глава Павел стига до това предупреждение след едно силно и аргументирано цитиране на Писанията. Той първо ни припомня за Израил: „...всичките ни бащи са били под облака и всички са минали през морето; и всички в Моисей са били кръстени в облака и в морето; и всички са яли от същата духовна храна, и всички са пили от същото духовно питие...“ 1 Коринтяни 10:1–4
Забележи колко често той използва думата „всички“. Всички са видели. Всички са преживели. Всички са получили. Всички са били част от народа. И въпреки това:
„Но в повечето от тях Бог не благоволи; затова ги измори в пустинята.“ 1 Коринтяни 10:5. Ето откъде трябва да започнем, ако искаме да разберем самоувереността или самонадеяността. Те се раждат, тогава когато си мислим, че досегашния ни духовен опит е гаранция за бъдещата ни вярност.
Човек започва да мисли, че понеже вчера е устоял, и утре непременно пак ще устои.
Понеже двадесет години е бил верен на жена си, изневярата вече е извън границите на възможното. Понеже дълго е служил почтено, не може да злоупотреби с власт. Понеже е проповядвал срещу алчността, смята себе си за защитен от нея. Понеже познава Библията, предполага, че познанието му автоматично ще управлява поведението му.
Това е защото ние познаваме повече себе си предимно при условията и обстоятелствата, при които досега сме живели. А после правим огромната грешка да заключим, че вече знаем какво бихме направили при условия, в които никога не сме попадали.
Въпрос: Какъв човек би бил ако имаш 5 милион евро? Истинския отговор би следвало да бъде: „Не знам“, защото никога не съм имал толкова пари! Но обикновено, ние започваме да си мислим какво бихме направили ако ги имаме, а не какъв човек бих бил?!
Ако си казваш: „Аз никога не бих предал приятел.“ Може и така да е. Но още не знаеш кой ще бъдеш, когато приятелството започне да ти струва кариерата, репутацията или сигурността. Друг може да си каже: „Аз Никога не бих изневерил.“
И вероятно го казва искрено. Но никога не знае как ще мисли и действа, когато внезапно се появи някой, който го разбира, възхищава му се и му дава точно онова внимание, за което е гладувал. Има и такива, които биха си казали: „Аз никога не бих откраднал.“ Но със сигурност не знае как ще постъпи, когато има финансова власт, когато никой не го контролира, и нуждата му е голяма?!
Това разбира се, не е 100 % сигурно, че всички непременно ще извършат тези неща. Но със сигурност означава, че не познаваме напълно собственото си поведение при обстоятелства, които още не са ни изпитали.
И Библията ни дава една изключителна картина по този въпрос.
Ап. Петър е може би най ясният пример, когато говорим на тази тема. Когато Христос казва на учениците си: „Всички вие ще се съблазните в Мен тая нощ...“ Петър отговаря: „Ако и всички да се съблазнят в Тебе, аз никога няма да се съблазня.“ Матей 26:31-33. Тези думи само по себе си са удивителни. Петър не казва само: „Няма да Те оставя.“ Той казва: „Дори всички останали да го направят, аз няма.“ (сега разбирате ли защо Павел използва думата всички много пъти?) Това най-добрия пример в контекста на 1 Коринтяни 10:12.
Може би Ап. Петър знае на какво е способна любовта му към Христос, но не знае достатъчно добре на какво е способен самия Петър. И мисля, че точно тук е най-същественото на проблема. Самоувереният човек обикновено надценява силата на убежденията си и подценява силата на обстоятелствата, страха, желанието, самотата, сексуалното привличане, властта, парите, обидата, умората, нуждата от признание и инстинкта за самосъхранение.
Петър наистина обича Христос. Неговото поведение не е непременно лицемерно, ккато мнозина биха отсъдили. Само няколко часа по-рано той вероятно той действително е вярвал, че е готов да умре за учителя си, Той казва: „Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница, и на смърт.“ Лука 22:33
И изведнъж , когато вече това не се обсъжда около трапезата, става сложно. Защото когато сме около трапезата, обикновено считаме себе си за много силни и самоуверени, (около трапезата обичаме да се обещаваме неща, които дори не знаем дали ще изпълним) Но когато настъпят трудните времена, всичко казано около нея сякаш се изпарява 😊 И какво се случва, когато една слугиня се приближава и казва: „И ти не си ли от Неговите ученици?“
Тогава Петър ще разбере за себе си нещо, което няколко часа по-рано дори не е подозирал.
И най-неприятното в човешкото падение е, че точно то ни разкрива онази страна от самите нас, за чието съществуване даже не сме подозирали.
Затова Христос в Гетсимания казва нещо изключително важно: „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение; духът наистина е бодър, а плътта е немощна.“ Матей 26:41
Истината е, че между искреното ни желание и реалната ни способност да устоим не са едно и също нещо. Аз настина мога искрено да вярвам, че никога няма да направя нещо, и въпреки това да се окаже, че съм способен на него.
Изградената илюзия на самоувереността е, че си казваш „На мен няма как това да ми се случи.“ Това е защото всички ние виждаме крайния резултат на чуждото падение, а своето потенциално падение не можем да си го представим от самото начало и когато погледнем на нас от сегашната си позиция, не можем да си предоставим, че бихме могли да го извършим. Подобно сравнение обаче пропуска най същественото: човек рядко стига до тежко морално падение с едно единствено решение. Преди крайното действие обикновено има поредица от по малки компромиси
Затова когато чуем, че пастор е извършил прелюбодейство, виждаме последния резултат и си казваме: „О, Как е могъл да го направи?“ Но нали не си мислите, че това се случва ей така изведнъж, събуждаш се и си готов да разрушиш брака си, семейството си и служението си.“
Давид също е потресаващ пример в горния контекст.
Представете си ако някой беше отишъл при Давид преди събитията от 2 Царе 11 глава и му беше казал: „Давиде, един ден ще вземеш жената на един от верните си воини, ще преспиш с нея, тя ще забременее, после ще се опиташ да накараш съпруга ѝ да спи с нея, за да изглежда детето негово, а когато планът ти се провали, ще организираш смъртта му.“
Как според теб би реагирал Давид? Вероятно с голям ужас ще си каже, кой бе аз ли? „Никога.“ Давид от онзи момент най-вероятно не може да си представи Давид от края на 2 Царе 11 глава. Тоест грехът, който в края на неговата история изглежда чудовищен, може да изглеждал напълно управляем. И затова Павел не пише: „Който стои, е в безопасност да внимава да не падне.“, а казва нещо различно и важно „Който мисли, че стои...“ Опасността е в нашето съзнание за собствената ни устойчивост.
И тогава се появява едно от най опасните изречения, които човек може да произнесе: „Аз никога не бих...“ След него могат да бъдат поставени различни думи, като „Никога не бих изневерил“. „Никога не бих предал“, „Никога не бих излъгал“ и т.н
Библейската мъдрост ни учи да бъдем много внимателни с това „никога“. Не защото трябва да живеем в страх от самите себе си, а защото трябва да знаем нещо, което Петър научи болезнено: познаването на Христос и духовната ни опитност не означава автоматично, че напълно познаваме собственото си сърце. И тук думите на Еремия стават неудобно точни: „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?“ Еремия 17:9
А Давид, вместо да каже „Аз познавам себе си“, стига до почти противоположната молитва: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; опитай ме и познай мислите ми; и виж дали има в мене оскърбителен път, и води ме по вечния път.“ Псалм 139:23–24
И може би затова въпросът, който трябва да си зададем, няма да бъде: „Как можа да го направи и да падне толкова низко?“, а би трябвало да бъде: „Боже, как ще се чувствам ако същото се случи с мен? Защото човекът, който наблюдава чуждото падение с отвращение, забравя да погледне в себе си и да изследва собственото си сърце на какво е способно.
И тогава 1 Коринтяни 10:12 престава да бъде стих за „онези, които падат“, а е стих към онези, които още стоят. Затова Христос в Гетсимания казва нещо изключително важно: „Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение; духът наистина е бодър, а плътта е немощна.“ Матей 26:41.
Истински силният човек не е този, който си мисли, че никога няма да падне, а този, който знае колко е лесно да се падне — и затова внимава къде стъпва.
И точно на затова говори апостола! Амин