В гнева си помни милостта

„Господи, съживи делото Си всред годините, всред годините го изяви; в гнева Си помни милостта.“ (Авакум 3:2)

Едно от най-трудните неща за човека е да прояви милост, когато има всички основания да бъде разгневен. Лесно е да говорим за прошка, докато никой не ни е предал, излъгал или дълбоко наранил. Но когато преживеем истинска несправедливост, отношението ни към милостта често се променя. Искаме виновният да разбере какво ни е причинил, да понесе последствията и понякога дори да изпита същата болка.

Именно тогава възниква въпросът: Можем ли да бъдем справедливо разгневени и въпреки това да останем милостиви?

Пророк Авакум живее във време на насилие, беззаконие и духовно отстъпление. Той знае, че Божият съд предстои, но познава и Божия характер. Затова се моли: „В гнева Си помни милостта.“ Авакум не иска Бог да пренебрегне злото. Той се обръща към Неговото милосърдие, защото знае, че справедливостта и милостта принадлежат на един и същ свят Бог.

При нас обаче често се случва нещо различно. Когато се разгневим, започваме да оправдаваме собствената си жестокост с чуждата вина.

Един родител има основание да накаже детето си за сериозна грешка. Но ако в гнева си го унижава и му повтаря, че от него нищо няма да излезе, вече сам причинява зло. Един пастор може основателно да отстрани служител заради нарушение, но ако използва амвона, за да го злепоставя, справедливото изобличение се превръща в лично отмъщение.

Чуждата несправедливост никога не ни дава право самите ние да бъдем несправедливи.

В Изход 32 Израил извършва тежък грях, като се покланя на златното теле. Бог се разгневява, но Мойсей се застъпва за народа. Забележете, това са хората, които многократно са се бунтували и са поставяли търпението му на изпитание. Мойсей не оправдава греха им, но желае те да бъдат пощадени.

Същото виждаме при Давид. Саул несправедливо го преследва и многократно се опитва да го убие. В 1 Царе 24 и 26 Давид получава възможност да отнеме живота му, но отказва. Той има всички основания да бъде разгневен, но не позволява на гнева да го превърне в убиец.

Понякога най-голямото доказателство за духовна зрялост е онова, което имаме възможност да направим, но съзнателно отказваме да извършим.

Можеш да разкриеш чужда тайна, да злепоставиш човека, който те е предал, или да използваш неговата слабост, за да му отмъстиш. Но избираш да не го направиш. Това изисква самообладание, което често е много по-трудно от самото отвръщане.

И все пак Давид не се връща безразсъдно при Саул. Той продължава да се пази от него. Тук има важен урок: Милостта не означава беззащитност, а прошката не задължава човека незабавно да възстанови разрушеното доверие.

Спомнете си и Йосиф. Братята му го продават в робство, а години по-късно се оказват напълно зависими от него. Йосиф има властта да им отмъсти, но вместо това запазва живота им. Той им казва: „Вие наистина намислихте зло против мене; но Бог го намисли за добро.“ (Битие 50:20)

Йосиф не оправдава извършеното. Нарича го зло. Но отказва да превърне преживяното страдание в основание за собствената си жестокост.

Колко различно постъпва Йона! Когато жителите на Ниневия се покайват и Бог ги пощадява, пророкът се разгневява. Той е недоволен, че Господ проявява милост към хора, които според него заслужават наказание.

А не приличаме ли понякога на Йона? Искаме Бог да бъде милостив към нашите грехове, но очакваме строго възмездие за чуждите. Молим се за собствената си прошка, а когато човекът, който ни е наранил, получи нова възможност, понякога дори се разочароваме.

Исус Христос ни показва съвсем различно отношение. Когато едно самарянско село отказва да Го приеме, Яков и Йоан искат огън от небето да унищожи жителите му. Исус обаче ги смъмря и продължава към друго село (Лука 9:51 до 56).

Колко лесно можем да наречем собствената си нетърпимост „ревност за Бога“! Но ревността, която ни кара да унижаваме хората и да желаем тяхното унищожение, трябва да бъде изпитана в светлината на Христовия характер.

На Голгота виждаме още по-дълбоко проявление на милостта. Сред несправедливото страдание на разпятието Христос се моли: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ (Лука 23:34)

Той се моли за хора, които в този момент Го унижават. Тук виждаме любов, която не изчезва дори пред лицето на човешката жестокост.

Апостол Павел пише: „Гневете се, но не съгрешавайте.“ (Ефесяни 4:26) Това означава, че дори когато гневът ни е основателен, ние носим отговорност за думите, решенията и постъпките си.

Можеш да потърсиш правата си по съдебен ред, когато си измамен. Можеш да прекратиш отношения, в които системно злоупотребяват с доверието ти. Можеш да поставиш граници и да настояваш виновният да понесе отговорност. Но можеш да направиш всичко това, без да изпитваш удоволствие от неговото страдание.

В Лука 6:36 Христос казва: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.“ Тези думи поставят пред нас много сериозно изискване. Защото истинската милост се изпитва най-силно именно когато сме наранени и имаме основание да се гневим.

Може да сме простили на някого, но все още да ни боли. Може да не желаем да възстановим отношенията си с него. Това само по себе си не означава, че сме отказали милостта. Но когато продължаваме да желаем неговото унижение, когато се радваме на нещастието му и не можем да понесем мисълта, че Бог може да му прости, тогава трябва сериозно да се замислим какво се случва в сърцето ни.

Защото най-опасното последствие от чуждата жестокост е възможността постепенно самите ние да станем жестоки.

И когато следващия път бъдем разгневени, нека си спомним молитвата на Авакум. Нека имаме смелостта да назовем злото като зло, да защитим истината и да настояваме за справедливост. Но нека помним и колко пъти самите ние сме се нуждаели от Божието търпение.

Ако Бог се отнасяше към нас единствено според това, което заслужаваме, къде бихме били днес?

Господи, когато сме наранени и разгневени, помогни ни да не забравяме милостта, която сме получили от Теб. Научи ни да бъдем справедливи, без да ставаме жестоки, и да търсим покаянието на съгрешилия, вместо неговото унищожение.

„В гнева Си помни милостта.“

Амин.